Sprachen
Inhalt Wer? Über uns Termine Submissions Untermenü
« zurück

Смъртта на Ана З.

Milena Nikolova (2018)

Leider ist der Eintrag nur auf Englisch verfügbar. Der Inhalt wird unten in einer verfügbaren Sprache angezeigt. Klicken Sie auf den Link, um die aktuelle Sprache zu ändern.

Беше една година, в която незнайно защо се бях посветила на доста зловещо хоби. Всъщност не може да се каже, че в това, което правех и в моментите, които избирах за него,имаше някакъв нарочно вложен зловещ замисъл. Зловещо и глупаво ми се струва днес.

“Смъртта е част от живота”, “блажени са мъртвите”, казваме. И наистина умирането е любопитна тема. Много истории се раждат именно в момента на нечия смърт, или поне в намека за такава. Някои учени дори смятат, че началото на фиктивния разказ може да бъде открито в онази басня на Езоп за момчето, което на шега извиквало: “Вълк!”. Цялото село се надигало срещу въображаемия хищник, но вълк нямало. Скоро шегите на момчето дотегнали дотам, че никой не му вярвал. И когато истинският Кумчо Вълчо се появил и момчето отново повикало за помощ, никой не му обърнал внимание.

Винаги съм се питала, дали хората намират тази басня за интересна поради нейната поука: “който веднъж излъже, на него не му вярват, дори и да казва истината”, или по-скоро заради сензацията около загатнатата в нея опасност от реална смърт. Мисля, че е второто.  То е много по-впечатляващо от обикновената измислица, в него има съспенс. Хората просто обичат да се страхуват. Особено от въображаеми неща, при които детайлите не са съвсем ясни. Елементарен пример за това е пристрастието към филми на ужасите и трилъри. Винаги минава поне един час докато видим кой или какво убива всички и докато същото това нещо бъде унищожено, в 99% от случаите от млада, атлетична жена. В повечето подобни филми дълго време убиецът или звярът са скрити или загатнати (само някакъв детайл от опашка, ципа, ръка, забулено лице и т.н.). И нерядко свалянето на маската или появата на чудовището в целия му вид ни се струва разочароващо. Сякаш фантазията ни е искала престъпникът да бъде по-необикновен, по-страшен от онова, което в крайна сметка ни се представя. Явно се страхуваме най-много от неща, които са непредставими.

Към този жанр спадат и статиите във вестници и списания, известни с гръмките си и често специално предопределени да шокират заглавия на първа страница от рода на: “Деветгодишно момче, премазано от камион на завой”, “Девственица, посечена след диалог с непознат във фейсбук”, или “Победителят от биг брадър издирван от 36 часа след скок от борда на кораб в открито море”. Тези статии се четат от мнозинството. Всеки обича сензацията. За това говорят тиражите. И въпреки възраженията твърдя, че тях нерядко ги четат хора, считащи се за интелектуалци, които никога не биха допуснали да бъдат хванати с въпросния вестник в ръка. Правят го тайно или в мрежата. Малко като порното.

Та в началото на годината, следвайки няколко линка във фейсбук, бях стигнала до някакъв пост за Вернер Херцог и неговия филм “Гризли мен”. Особено зловещото в този филм е, че той проследява реална случка – смъртта на Тимоти Тредуел и неговата приятелка Ейми Хугенард при нападение на мечки гризли в резервата Катмаи, Аляска. За тези, които познават творчеството на режисьора и определението “cinema verité”, със сигурност не е учудващо, че той е избрал леко стряскащ сюжет. Но аз толкова се впечатлих от идеята и въпросната история, че въпреки късния час (някъде към един през нощта) не можех просто да затворя компютъра. Реших да се поровя из мрежата. Не бях гледала филма, а свалянето му щеше да струва пари. Затова минах по свой път, информирайки се за детайлите. Без да го гледам, но следвайки цитирания на много места синопсис на Херцог.

Оказа се, че Тимоти Тредуел, който явно е бил доста екстровертен, е оставил след себе си доста следи в мрежата. Намерих в ютюб няколко малки клипчета, в които той говори с мечки гризли. Определено изглежда дебилно, сякаш ги снима за деца или за да бъдат показвани в детска градина. Рус мъж – плетена черна шапка или кърпа, спортно телосложение, с особено тесни очила, е обърнат с гръб към камерата и с лице към огромна пасяща трева или ловяща сьомга мечка. После с лице към камерата: “Това е Бисквитка, познавам я от три години. Нали, Бисквитке?” – гледа предпазливо отново към мечката, сигурно си е имал причина.  “Бисквитке, обичам те!”. “Това е Гринч…, това е Мики…, това е…”. Други клипчета: Тимоти пее на мечките; Тимоти е насред поток, зад него мечка се приближава съвсем невинно само на няколко стъпки, той се обръща и я сбутва с ръце в муцуната: “Да не си посмяла!”; Тимоти в шоу по американската телевизия, представя се като природозащитник и говори за неговите любимци, мечките гризли. Дейвид Летерман му задава въпроса, дали някой ден е възможно да се появи статия, описваща как Тим е изяден от мечка. Тимоти е категоричен: “Не!”

Вече се развиделяваше, но аз, легнала по корем пред монитора, продължавах да чета различните статии и да поглъщам, не без чувството за неудобство от собствената си новооткрита тъмна страна и любопитство към подобни истории, детайлите около смъртта на двойката.

Само няколко часа след като е заснел поредното (и последно) клипче, Тимоти отново среща мечка пред палатката си. Свикнал да документира подобни героични моменти, той моли Ейми, която е още в палатката, да включи камерата. И тя го прави, но забравя да свали клапата. И ето най-зловещото: двамата си нямат представа, че оставащите само няколко минути филмова лента ще запечатат звуково ужаса на последните моменти от живота им.

Естествено, след като бях стигнала до тук, нямаше как да не се изкуша и да не опитам да открия записа. В различните статии се твърдеше, че той е забранен и не фигурира директно във филма. Там Херцог, колкото и перфидно да звучи, го изслушва пред очите на бившата приятелка на Тим, след което я моли никога да не си го пуска и ѝ го поверява. Пълна простотия! Трудно ми е да повярвам, че тя впоследствие не го е изслушала. Ако не искаш да го слуша, просто не ѝ го давай! Интересното обаче е, че в мрежата този запис съществува. Не съм сигурна дали е оригинален, възможно е някой да го е инсценирал допълнително. Пуснах си го,  продължавайки паралелно да чета с ужас детайлите, които някой съвсем сухо е документирал в уикипедия.

В палатката се чува вятърът в стените и някакво шумолене. Пред палатката явно Тим е запазил първоначално самообладание при приближаването на животното, докато в един момент Ейми, още скрита вътре, го пита дали мечката е още там. След ивестно време той казва с необяснимо спокоен тон: “Излез, ТОЙ ще ме изяде!”. Ципът на палатката се отваря. Следват, също изречени спокойно, нейните съвети към Тим да се престори на умрял. Отново само шумове, вятър и може би дъжд. Отново въпрос дали мечката се е махнала. Тук медиите твърдят, че може би в този момент Ейми се е опитвала да окаже медицинска помощ на приятеля си. Мечката обаче се завръща и Тим моли Ейми да я удари с нещо. Чуват се тъпите звуци от удари върху козина с тиган. От мечката – почти никакъв звук. Следва фразата на Ейми: “Why are you doing this to me, bear?“. След което Тим крещи: „Бягай, Ейми! Бягай!“. Вероятно, така пише по-нататък,  за да не бива притеснявано, животното завлича Тим в гората и го изяжда. По-късно намират само главата му с части от торса и ръцете до лактите, с функциониращ часовник на едната китка. Ейми е споходена малко по-късно от подобна съдба. Записът завършва с нейните потресаващи викове, които не е ясно дали са провокирани от това, което става пред очите ѝ, или защото самата тя е нападната.

Не съм била в Аляска, но си спомням добре уханието на дърветата и шумата след дъжд близо до Ванкувър. Не беше като миризмите тук, в Европа. Миришеше ми на нещо диво и необятно. Табелки по пътя показваха, че следващото населено място е на стотици километри, а последната бензиностанция преди да навлезеш в пустошта е само на 20 .

Такъв си представях и въздуха при палатката на Тим и Ейми по време на записа и малко след това, докато мечките ги ядат и биват прогонени от пилота, който само няколко часа по-късно каца с намерението да закара двойката на сигурно у дома.

Настръхнала и притеснена, обезобразените им призраци можеха да ме споходят в съня, затворих компютъра и си казах на висок глас, за кураж: “Господи, какъв ужас! Какъв ужас!”.  Хубаво беше да чуя собствения си глас и да почувствам как той боботи нейде в дълбините на гърлото. Бях жива. Все пак погледнах във всяка от стаите за следи от мечки. Заспивайки, опитах да мисля за хубави неща. И все пак издръжливостта и любопитството ми бяха впечатляващи – без да се усетя бяха минали около седем часа в реконструкция на събитията.

Няколко месеца по-късно това поведение се повтори. Пътят беше подобен. Пост във фейсбук на приятелка еколожка за отпадъците оставени от алпинисти и туристи при изкачването на Еверест.  За нула време изчетох всичко възможно за върха, но най-интересна отново остана злокобната тема за смъртта. “Мъртвата зона”, самото наименование звучеше многообещаващо.  Този път изследването ми отне няколко вечери, все пак жертвите не бяха една и две. Бях решила, че няма да прекалявам с будуването. Просто не си струваше, информацията така и така не можеше да избяга. Всичко беше в мрежата.  С известно задоволство открих, че дори записи на героя от моето детство, Христо Проданов, българин издирван с дни след изкачването на върха през 1984, днес могат да бъдат открити без никакъв проблем в ютюб. Естествено, Проданов е един от многото загинали в “мъртвата зона”, чиито останки не са открити. Бях малка, не гледах новини, но си спомням как покрай този случай всеки ден с двамата братовчеди следяхме емисията пред телевизора. Искаше ни се да видим и запечатаме в спомените си лицето на алпиниста, останал завинаги при минусови температури някъде там, близо до стратосферата над 8000 м, насред снежните върхове на Хималаите. “Той е при снежния човек Йети”, казвала жената на Проданов на тогава четиригодишната им осиротяла дъщеря.

При Йети са и мумифицираните от студа, слънцето и вятъра тела на още поне 200 планинари, загинали около върха от началото на експедициите през 20-те години на миналия век. Условията в “мъртвата зона” са толкова нечовешки, че труповете им не могат да бъдат пренесени и погребани на нормална височина. Основаната причина за това е липсата на кислород. Там тя е само една трета от нормалното ниво, което води до халюцинации, мозъчен и белодробен оток, замъгляване на съзнанието и изключителна умора. Ако приседнеш отмалял на път към върха или обратно към лагера, е много вероятно да не станеш никога повече. Също така бързо се стига до измръзвания на крайници и изложени на студа лицеви части, които, отново затоплени, гангренясват и трябва да бъдат ампутирани. Хората, които изкачват върха, знаят това и се случва да подминат без да предложат никаква помощ на тези, които умират бавно и тихо на няколко крачки встрани от пътеката.

Стана ми любопитно как изглеждат телата на починалите и с ужас установих, че пътят към върха е не само осеян с тях, но и някои са замръзнали в ужасяващи пози, които с времето са им донесли прякори. Мумиите на умрелите служат на изкачващите върха като маркировка, пътепоказатели. Oт една страна напомнят какво може да се случи на всеки там и от друга, отмерват разстоянието и времето до покоряването.

Докато седях на топло в леглото, с лаптоп на колене, си представях как на хиляди километри източно от тук, брулени от мразовития вятър, подгизнали от снегове и ежеджевно подминавани от нови орди планинари, лежат телата на:

Ханелоре Шмац, години наред първото видимо тяло на път към върха, само на няколкостотин метра от четвъртия и последен лагер преди изкачването му. Описват я като страховита гледка. Поседнала сякаш да почине, облегната на своята раница с широко отворени очи, преследващи халюциниращи катерачи и развяни коси. Може би близостта до този лагер е накарал години по-късно някакъв непалски комисар и един шерпа да си помислят, че могат да приберат трупа . За съжаление осигуровката им се преплита и двамата политат надолу към пропастта. Може би вятърът и падащият сняг с времето също са я избутали надолу по склона. Ханелоре вече не се вижда по пътя за Еверест, но тя е още там в близост до върха, който е покорила малко преди смъртта да покори нея.

Green Boots (Зелените обувки). Облечен в червено яке, сини панталони и с неоново зелени обувки, той е полегнал настрани, сякаш спи в заслон, близо до пътеката. Казват, че вероятно е индиец. През 2006 г. към него се присъединява Дейвид Шарп, младок, изкачил сам върха, от който така и не успява да се завърне. През последния ден от живота си Шарп седи с ръце, опасли коленете, само на няколко метра от Зелените обувки. Покрай него минават 40 катерачи. Виждат, че е още жив, но никой не спира да му помогне.

“Спящата красавица”, Френсиз Арсентиев, първата американка, изкачила върха без кислородна маска и мъжът и Сергей. Сергей се завръща невредим в лагера, но след като не я намира там, отново тръгва към върха, за да я търси. Намират въжето му близо до тялото на Френсиз. Сергей обаче, явно в опита си да я спаси, пада от голяма височина и не може да бъде открит.  На следващия ден английски и южноафрикански алпинисти забелязват движенията на лежащата Френсиз и се опитват да  помогнат. Прякорът “спящата красавица” идва от момента, в който се надвесват над призрачно побелялото  от измръзване красиво лице. Тя проговаря: “Не ме оставяйте тук!”, но неспособността да им съдейства ги принуждава да я изоставят, за да се спасят самите те. Когато отново я полагат на земята, Френсиз, подобно на Ейми при нападението на мечката гризли, казва: “Why are you doing this to me?”.

“Why are you doing this to me?“

Естествено има разлика в това, дали въпросът е зададен на човек или на мечка. В спомените на тези, които са го чули от устата на умиращата Френсиз, той болезнено се е забил и гложди съвестта им. Но едва ли мечка номер 141, както за медицински цели по-късно е наречен мечокът убил Тим и Ейми, е изпитвал каквито и да било угризения, дори и да е познавал жертвите си в продължение на месеци преди това. Мечокът е действал следвайки своя вроден животински инстинкт за самосъхранение.

Плашещото и зловещото в споменатите ситуации е, че при тях става дума за хора, по ирония и в двата случая американци, които за разлика от мечките, са взели съвсем съзнателно решението да игнорират инстинктите си и вместо да поемат отговорност за това, на финала задават обвинителен въпрос. Без това да има желания ефект. Арсентиев, в красив лилаво-черен екип, е оставена да лежи на склона на Хималаите години наред, маркирайки разстоянието по пътеката към върха. Намерилите я в онзи ден, вероятно преследвани от последните ѝ думи, се завръщат, за да я погребат (или по-скоро бутнат с лице надолу в пропастта), увита в американското знаме. А Ейми Хугенард, въпреки съвета на Тим да избяга и да се спаси, остава при палатката и бива изядена от гладната мечка.

След дългите вечери, посветени на “мъртвата зона”, си бях обещала да не се задълбавам толкова в шокиращи разкази. Явно имах известен  афинитет към зловещото и се налагаше да се взема в ръце. При филмче за реакцията на американски военни, наблюдаващи падането на атомната бомба над Хирошима, се задоволих с разказите на няколко японски очевидци и един немски пастор. А когато някой ми разказа за документалния филм “Блекфиш”, описващ живота на косатката Тиликум в аквариума на Sea World в САЩ, дори не настоях да знам повече, след като не намерих съществен материал за смъртта на треньорката, подхвърляна, както твърдят очевидци, от Тиликум като кукла преди да бъде убита.

Но и мрежата сякаш се беше променила. Впоследствие разбрах и как. Усещаше се, че има разчистване на съдържанието на много страници и от документален филм научих, че нейде на Филипините млади хора получаваха смешно заплащане, за да изчистят мрежата от брутални снимки и кадри. Единият от тях се беше обесил на живо пред камерата, след като години наред от сутрин до вечер цензурирал страници със самоубийства. Имаше обаче и хора, отговарящи за порно с деца или кървави бани във военни региони. Как е възможно човек да живее с подобни картини в главата?

Как е възможно?

За Ана З. само бях чувала. Писателка от друга генерация, мислех я за типичен прехвален герой на комунизма и анти-фашизма по времето на ГДР. Достатъчно ни бяха промивали мозъците с такива. Филмът, базиращ се върху книгата ѝ Транзит, ме застигна неочаквано. Трябваше да преведа субтитрите за някаква нова версия. С този филм през 1977 година двама режисьори се бяха опитали да направят поетична аналогия между бягството на еврейската интелигенция и немските емигранти във Франция от хитлеровите трупи по време на Втората Световна и ситуацията в Европа през седемдесетте.  Казва се “Бягство към Марсилия”.

1941, Ана З. бяга с децата  си от окупирания Париж към тогава още свободната  френска зона в Марсилия, където се надява да вземе виза и да замине с кораб за Америка. На път спират в селцето Урадур, близо до маршрута на бежанците.

Урадур-сюр-Глан, табелката към селото е снимана, но името му на нея е зачеркнато. Тук вече нямах възможност да отсея, да се реша срещу или за любопитството към събитията на това място. Нещо ми подсказваше, че няма да е на добре. Филмовата лента обаче си вървеше и с нея думите, които трябваше да бъдат преведени. Следваше разказа на мадам Руфанш, единствената жена оцеляла в Урадур на 10. Юни 1944, три години след посещението на Ана З.. Немските танкови дивизии “Фюрерът” и “Райх” нахлуват в селото, за да си отмъстят за загубите на фронта. “Германските войници ни избутаха на площада. Мъжът ми, аз, синът ми и двете ми дъщери, едната със седеммесечно бебе. Бяха се събрали много хора, чакаха. Заплашваха ни с автомати. Разпределиха мъжете и ги вкараха в различни плевни. Ние, жените с децата, бяхме вкарани в църквата. Стотици жени и деца бяха затворени там. Към 4 часа войниците донесоха кутия с кабели и затвориха вратите на църквата. Малко след това усетихме силна експлозия.”

Над 400 жени и деца са затворени и убити в църквата на Урадур. Случайно оцелелите биват застреляни при опитите да напуснат горящата сграда. Единствено мадам Руфанш успява като по чудо да скочи , ранена, от един прозорец и да се зарови сред леха от грах, където остава с часове.

От 200 мъже, застреляни в плевните, се спасяат само петима, повечето от тях тежко ранени.

“Why are you doing this to me?“

Никой в Урадур не е имал времето и възможността да зададе този въпрос. Ужасът и смъртта са дошли моментално, под стрес, без въпроси. Мадам Руфанш не си задава въпроси. Мадам Руфанш следва своя инстинкт, за да оживее и разкаже за случилото се. Над руините от призрачното днес село този въпрос губи смисъл. Отговорът е кратък. Война.

Лентата завършва с цитат от Транзит. Главният герой чува новината, че пълният с бежанци кораб, на който се намира неговата любима, е потънал в Средиземно море. Там, където днес ежедневно потъват бежански лодки. Не знам какво е накарало режисьорите да виждат аналогия с реалността тогава, през 1977, но думите на Ана З., писани през 40-те, звучат фрапиращо актуални днес: “Чух, че корабът Монреал е потънал. Стори ми се, че той е потеглил в древни времена, митичен кораб, винаги на път, пътуването и потъването му свързани в безвремието.  Новината по никакъв начин не повлия на тълпите от бежанци, които продължиха да се молят за резервации на следващия кораб.”

Зловещото ми хоби ме подтикна да задам на мрежата един последен въпрос: Как умира Ана Зегерс?

В отговора нямаше нищо интригуващо.

≡ Menü ≡
Startseite Inhalt
Termine Submissions
Autor_innen Übersetzer_innen Moderator_innen
Über uns Partner Galerie
Kontakt Blog Facebook
Festival 2016 Events Presse